Представям 12-та част от "Лекции върху Веданта и Адвайта Веданта" на Свами Вивекананда.
Източникът е този сайт:
http://www.ramakrishna-vivekananda-bg.info/Lectures%20on%20Vedanta/Lectures%20on%20Vedanta.htm
~~~~~~~~~~

Практическа Веданта ІV

12.

(Лекцията е изнесена в Лондон, на 18 ноември 1896 г.)

           Дотук разглеждахме предимно универсалното. Тази сутрин ще се опитам да ви изложа идеите на Веданта за отношението на частното към универсалното. Както видяхме, в дуалистическата форма на Ведическите доктрини съществува ясно обозначена, отделна и ограничена душа във всяко същество. Имало е многобройни теории за тази обособена индивидуална душа, но главната дискусия е между древните ведантини и древните будисти, като първите са вярвали в душата като завършена сама по себе си, а вторите изцяло са отричали тази индивидуална душа. Както ви казах онзи ден, това е приличало до голяма степен на дискусията, която сте имали вие в Европа за субстанцията и качествата, едната страна в която е застъпвала схващането, че зад феномените има нещо като субстанция с присъщи на нея качества; а другата отричала съществуването на такава субстанция като ненужно, защото качествата могат да съществуват сами по себе си. Най-древната теория за душата е базирана, разбира се, на аргумента за идентичността на аза, или “Аз съм аз,” с други думи, “Аз от вчера съм аз от днес, и аз от днес ще бъда аз утре”; въпреки всички промени, които се случват в тялото, аз вярвам, че аз съм същият аз. Това изглежда основния аргумент на онези, които са вярвали в ограничената и все пак съвършено завършена индивидуална душа.

От друга страна, древните будисти са отричали необходимостта от такова предположение. Те привеждали аргумента, че всичко което знаем, и всичко което е възможно да узнаем, са единствено промените. Приемането на неизменна и непроменлива субстанция е съвсем повърхностно и дори да има нещо неизменно, ние никога не бихме могли да разберем това, нито бихме били способни да го познаем в какъвто и да е смисъл на думата. Ще откриете, че същата дискусия продължава и днес в Европа между религионистите и идеалистите от една страна, и съвременните позитивисти и агностиците, от друга; едната група поддържа твърдението, че има нещо, което не се променя (на които един от най-последните представители е Хърбърт Спенсър), че ние можем да зърнем нещо, което е неизменно. Другата е представлявана от съвременните комтисти и съвременните агностици. Тези от вас които преди няколко години са се интересували от дискусиите между Хърбът Спенсър и Фредерик Харисън, може би да забелязали, че в тях възниква същата стара трудност – едната група защитава идеята за субстанцията в основата на изменчивото, а другата отрича нуждата от приемането на такова твърдение. Едните твърдят, че ние не можем да получим представа за никакви промени, без да имаме понятие за нещо, което е неизменно; другите казват, че този аргумент е повърхностен; ние можем да схванем единствено изменчивото, а що се отнася до неизменното – нито можем да го познаем, нито да го почувстваме или усетим.

Този велик въпрос не е намерил отговор в дълбоката древност на Индия, защото както видяхме, предположението за субстанция, която се намира зад качествата и която не е качествата, никога не може да бъде доказано; дори повече, аргументът за себеидентичността, който произтича от паметта – че аз съм аз от вчера, защото го помня и следователно съм нещо постоянно – не може да бъде потвърдено. Другият аргумент, който често се привежда (в подкрепа на тази теория), е просто игра на думи. Например, човек може да състави редица такива изречения като “Аз правя”, “аз вървя”, “аз сънувам”, “аз спя”, “аз се движа”; ще откриете как поддръжниците му твърдят, че правенето, вървенето, сънуването и т.н. означават промяна, а това което остава постоянно, е този “аз”. И затова те заключват, че “азът” е нещо неизменно и индивидуално само по себе си, а всички промени принадлежат на тялото. Това твърдение, което привидно е много убедително и ясно, се базира само върху игра на думи. Правенето и вървенето могат да бъдат разграничени от Аза като черното и бялото, но никой не е способен да ги разграничи в ума си.

Когато ям, аз мисля за себе си като за ядящ – идентифициран съм с яденето. Когато бягам, аз и бягането не сме две отделни неща. Така аргументът за личната идентичност не изглежда много силен. Другият аргумент, който произтича от паметта, също е слаб. Ако моята идентичност е представлявана от паметта, то тогава много неща които съм забравил, са изгубени за тази идентичност. А ние знаем, че при определени обстоятелства, някои хора забравят цялото си минало. В много случаи на лудост например, човек може да се мисли за направен от стъкло или да се смята за животно. Ако съществуването на този човек зависеше от паметта, това означава, че той е станал стъклен, което всъщност не е вярно. Затова не можем да докажем, че идентичността на Аза зависи от такава крехка субстанция като паметта. Така виждаме, че не може да бъде установено, че душата - като ограничена, цялостна и неизменна същност - е нещо отделно от качествата. Не можем да докажем едно такова стеснено, малко и ограничено битие, към което са прикачени група качества.

От друга страна, аргументът на древните будисти изглежда по-силен – че ние не познаваме и не можем да познаем нищо, което е отвъд качествата. Според тях душата се състои от група качества, наречени усещания и чувства. Част от тях е онова, което се нарича душа и тя непрекъснато се променя.

Теорията на Адвайта за душата съгласува двете позиции. Според Адвайта е вярно, че ние не можем да мислим за субстанцията като за нещо отделно от качествата, не можем да мислим за промяната и не-промяната в едно и също време; това би било невъзможно. В действителност неизменното е това, което изглежда като изменчиво. Неизменната субстанция на вселената не е нещо различно от вселената. Ноуменът не е нещо различно от феномените и същият този ноумен е станал всички феномени. Неизменната душа съществува и всичко онова, което наричаме чувства и възприятия и дори тялото, представляват душата погледната от различни гледни точки. Ние сме придобили навика да мислим, че имаме тела и души, но всъщност има само едно.

Когато мисля за себе си като за тяло, аз съм само тяло; безсмислено е да казвам, че съм нещо друго. Но когато мисля за себе си като за душа, тялото изчезва и възприятието за него също си заминава. Никой не може да достигне до възприятието за Аза без да е изчезнало възприятието за тялото, никой не може да има възприятие за субстанцията, докато има такова за качествата.

Древната илюстрация на Адвайта за въжето, което било взето за змия, може да осветли въпроса малко повече. Когато човек сбърка въжето със змия, това въже е изчезнало, а когато го види като въже – змията е изчезнала и то си остава само въже. Идеите за двойственото и троичното битие произтичат от разсъждения основаващи се върху недостатъчно данни; ние продължаваме да ги четем в книгите и да ги слушаме, докато не попаднем в заблудата, че имаме двойствено възприятие за душата и тялото; но такова възприятие не може да съществува. Възприятието е или на тялото, или на душата. Не са необходими аргументи, за да бъде доказано това, можете сами да го проверите в собствените си умове.

Опитайте се да мислите за себе си като за душа, като за нещо безплътно. Ще откриете, че това е почти невъзможно, но онези неколцина измежду вас, които успеят да го направят, ще установят, че през времето в което осъзнават себе си като душа, те нямат идея за тялото. Чували сте и може би сте виждали хора, които в определени моменти са се намирали в необичайни състояния на ума, породени от дълбока медитация, самохипноза, истерия или наркотици. От техните преживявания можете да заключите, че когато са възприемали онова, което се намира вътре в тях, външното е било напълно изчезнало. Тези факти показват, че всичко което съществува е едно. Това едно изглежда като нещата в различните им форми, и всички те дават началото на отношението между причина и следствие. Тази зависимост между причина и следствие е еволюцията – нещото, което се превръща в друго. Понякога причината сякаш изчезва и остава на свое място следствието. Ако душата е причината за тялото, когато тя “изчезва” за известно време, тялото остава на нейно място; а когато тялото изчезва - остава душата. Тази теория е в съгласие с аргументите на будистите, насочени срещу схващането на дуализма за тялото и душата, защото тя отрича двойствеността и доказва, че субстанцията и качествата са едно и също нещо, което изглежда по различен начин.

Видяхме също, че идеята за неизменното може да бъде установена само по отношение на цялото, но никога що се отнася до частта. Самата идея за частта произлиза от идеята за промяна и движение. Всичко което е ограничено, ние можем да разберем и познаем, защото то е променливо; а цялото трябва да е неизменно, защото не съществува нищо друго освен него по отношение на което би била възможна промяна. Промяната е винаги по отношение на нещо, което е неизменно или което е относително по-малко променливо.

Според Адвайта идеята за душата като универсална, неизменна и безсмъртна може да бъде демонстрирана. Би възникнала трудност само що се отнася до частното. Какво да правим със старите дуалистически теории, които така са ни завладели и през които трябва да преминем – вярванията в ограничените, малки, индивидуални души?

Видяхме, че що се отнася до цялото ние сме безсмъртни; но трудността се състои в това, че искаме да бъдем безсмъртни като части от цялото. Видяхме, че сме безкрайни и че това е нашата истинска индивидуалност. Но ние толкова много искаме да направим тези малки души индивидуални. А какво става с тях, когато в нашето ежедневие открием, че малките души могат да бъдат индивиди единствено при условието, че са непрестанно нарастващи индивиди? Те са същите и все пак не са същите. Азът от вчера е азът от днес, и все пак не е така, той донякъде е променен. Сега, когато оставим настрана дуалистическите понятия - според които сред всички тези промени има нещо неизменно, и приемем последната от съвременните теории, тази на еволюцията - ние откриваме, че “азът” е непрестанно променяща се и нарастваща същност.

Ако е вярно, че човек е еволюирал от мекотелото, то тогава мекотелото като индивид е същото като човека, само с тази разлика че то трябва да се развие в много по-голяма степен. Развитието от мекотелото до човека е било едно непрестанно разширяване в посока към безкрайността. Затова ограничената душа може да бъде определена като индивид, който непрекъснато нараства в посока към Безкрайния Индивид. Съвършената индивидуалност би била постигната само тогава, когато душата е достигнала Безкрайността, но от тази страна на Безкрая тя изглежда като постоянно променяща се и нарастваща личност. Една от забележителните черти на адвайтистката система на Веданта е тази, че тя хармонизира всички предшестващи я системи. Често тя е подпомагала философията в голяма степен; в други случаи й е навреждала. Онова което вие наричате теория на еволюцията, е било известно на нашите древни философи; развитието във философията е било постепенно, стъпка по стъпка, и приемането на този факт е довело до хармонизирането на всички предишни системи. По този начин нито една от по-ранните идеи не е била отхвърлена. Недостатъкът на будистката вяра се е състоял в това, че тя не е притежавала нито способността, нито възприятието за това непрекъснато и експанзивно развитие, и по тази причина никога не е направила опит да хармонизира съществуващите преди нея етапи към достигането на идеала. Те са били отхвърлени като безполезни и вредни.

Това е най-опасната тенденция в религията. Достигне ли до нова и по-добра идея, човекът поглежда към онези от които вече се е отказал и моментално решава, че те са вредни и ненужни. Той дори и не помисля, че колкото и недодялани да изглеждат те от настоящата му гледна точка, тези идеи са му били полезни и необходими, за да достигне сегашното си ниво на развитие и че всеки един от нас трябва да израсне по подобен начин – като в началото изгражда себе си с помощта на по-грубите идеи и извлича полза от тях и едва след това достигне до един по-висш етап. Следователно Адвайта се отнася приятелски дори към най-старите идеи. Дуализмът и всички системи са приемани от Адвайта не по някакъв покровителствен начин, а с убеждението, че са действителни проявления на същата Истина и че всички те водят до същите заключения, до които Адвайта е достигнала.

С благословия, а не с проклятие трябва да бъдат съхранявани идеите от различните нива на развитие, през които човечеството трябва да премине. Затова във Веданта нито една дуалистическа система никога не е била отхвърляна или премахната, а всички тези теории и идеи са запазени непокътнати; така дуалистическото схващане за индивидуалната душа, която е ограничена и въпреки това завършена сама по себе си, намира своето място във Веданта.

Според идеите на дуализма, когато човек умре преминава през различни светове; тези вярвания са били съхранени във Веданта в тяхната цялостност. Като приема принципа за развитието и допуска, че всички подобни теории представляват само едно частично гледище по отношение на Истината, системата на Адвайта спомага те да получат полагащото им се място.

От гледна точка на дуализма, вселената може да се разглежда единствено като творение от материя и сила, като игра на определена воля, която от своя страна се смята за нещо различно от вселената. Заемайки тази позиция, човек е принуден да вижда себе си с двойствена природа – като тяло и душа, която въпреки че е ограничена, сама по себе си е индивидуално завършена. Разбиранията на този човек за безсмъртието и бъдещето по необходимост трябва да са свързани с идеята му за душата. Тези фази (на развитие във философията) са били запазени във Веданта и затова трябва да ви представя някои от тях. Според тази теория ние разбира се имаме тяло и зад това тяло се намира онова, което е наречено фино тяло. То също е съставено от материя, само че много фина и е вместилището на нашата карма, на нашите действия и впечатления, които са готови да изскочат и да приемат видими форми. Всяка мисъл която ние мислим, всяко действие което извършваме, след известно време стават фини и, така да се каже, преминават в семенна форма като продължават да живеят във финото тяло в потенциално състояние; след известно време те отново изплуват на повърхността и носят своите следствия и резултати. Тези резултати обуславят живота на човека, който по този начин сам го моделира. Човекът не е обвързан от никакви други закони освен от онези, които сам създава за себе си. Нашите мисли, думи и действия са нишките на мрежата, която сами хвърляме върху себе си, за добро или зло. Веднъж пуснем ли в действие определена сила, трябва да изпитаме всички последствия от това. Такъв е законът на Карма. Зад финото тяло живее Джива или индивидуалната душа на човека. Съществуват най-различни дискусии за формата и големината на тази индивидуална душа. Според някои, тя е малка колкото атом; според други, тя не е чак толкова малка, според трети е много голяма и така нататък. Тази Джива е част от универсалната субстанция и е вечна; тя съществува без начало и ще съществува без край. Тя преминава през многобройни различни форми, за да прояви своята истинска същност, която е чистотата. Всяко действие, което забавя това проявление се нарича лоша постъпка; същото важи и за мислите. А всяко действие или мисъл, които помагат на Дживата да се разшири и да прояви истинската си природа, е добро. Има едно всеобщо схващане в Индия, което се поддържа както от най-примитивните дуалисти, така и от най-напредналите недуалисти и според него всички способности и сили на душата се намират вътре в нея и не идват от външен източник. Те лежат в душата в потенциална форма и всяко действие или работа в живота имат за цел проявяването на тези потенциални заложби.

В дуализма съществува и теорията за прераждането, която казва, че след разпадането на тялото, Дживата ще получи друго и после още едно - независимо дали тук или в някакви други светове; но на този свят се отдава най-голямо значение, тъй като той се смята за най-добър за нашата цел. Дуалистите смятат, че другите светове са места, където има много малко нещастие, но поради тази причина, както твърдят те, там има и много по-малки възможности да се мисли за възвишени неща. А тъй като в този свят има малко щастие и много страдание, Дживата по едно или друго време се пробужда и започва да мисли как да се освободи. Също както много богатите хора в този свят имат по-малък шанс да мислят за възвишени неща, така и Дживата на небето има малки възможности за прогрес, защото нейното положение е подобно на това на богатия човек, само че много по-преувеличено; тя има много фино тяло, което не знае болест, не изпитва необходимост да яде и пие и всички нейни желания биват изпълнени. Душата живее там и изпитва удоволствие след удоволствие, забравяйки напълно своята истинска същност. И все пак има някои висши светове, където въпреки всички удоволствия, нейната по-нататъшна еволюция е възможна. Някои дуалисти си представят крайната цел като най-висшето небе, където душите живеят вечно с Бог. Там те имат красиви тела и не да познават нито болест, нито смърт, нито някакво друго зло и всичките им желания биват изпълнени. От време на време някои от тях се връщат на земята, приемат нови тела и учат хората на пътя към Бог; според тази теория големите учители на света са били такива. Те са били вече свободни и са живеели с Бог в най-висшата сфера; но тяхната любов и милосърдие към страдащото човечество е била толкова голяма, че те са се въплътили отново, за да учат хората на пътя към небето.

Разбира се ние знаем, че според Адвайта това не може да бъде крайната цел; идеалът трябва да бъде постигане на безтелесност. Идеалът не може да бъде краен. Всичко което е по-малко от Безкрайното, не може да бъде целта, а знаем, че безкрайно тяло не може да съществува. Това би било невъзможно, тъй като тялото произлиза от ограничението. Ние трябва да излезем отвъд тялото, а също и отвъд мисълта, казва Адвайта. Видяхме също, че според Адвайта няма нужда свободата да бъде постигана, защото тя е вече наша. Ние само я забравяме и отричаме. Няма нужда безсмъртието и блаженството да бъдат постигани, те са вече вътре в нас. Не е необходимо да ги придобиваме, тъй като вече ги притежаваме; те са били наши през цялото време.

Веднага щом заявиш, че си свободен - ставаш свободен моментално. Кажеш ли, че си обвързан, оставаш си обвързан. Това Адвайта провъзгласява дръзко. Изложих ви идеите на дуалистите. Можете да изберете тези от тях, които пожелаете.

Много е трудно да бъде разбран най-висшия идеал на Веданта, затова хората винаги водят спорове около него, а най-голямата трудност възниква от факта, че когато човек възприеме определени идеи, той започва да отрича и да се бори срещу всички останали. Изберете това, което ви подхожда, и оставете другите да вземат онова, от което те се нуждаят. Ако желаете да се вкопчите в тази малка индивидуалност, в тази ограничена човешка същност, останете си в нея, имайте всички тези желания и бъдете доволни и щастливи с тях. Ако вашият опит в това да сте човек е бил много добър и хубав, задръжте го толкова дълго, колкото искате; можете да го направите, защото самите вие сте създатели на собственото си бъдеще; никой не може да ви принуди да се откажете да бъдете човек. Ще бъдете хора дотогава, докато поискате; никой не може да ви попречи. Ако желаете да бъдете ангели, ще бъдете ангели – такъв е законът. Но може да има такива, които не искат да са дори ангели. Какво право имате вие да мислите, че техните разбирания са ужасни? Вие можете да се страхувате да не изгубите сто лири, но има такива хора, които няма дори да мигнат, ако загубят цялото богатство на света. Имало е от тези хора и все още ги има. Как смеете да ги съдите според собствения си критерий? Вкопчили сте се в своите ограничения и тези малки светски идеи са вашия най-висш идеал. Приветствате ги. Ще получите това, което желаете. Но има други, които са видели истината и не могат да живеят с тези ограничения, които са приключили с нещата от света и искат да излязат отвъд. Светът с всичките си удоволствия е за тях само една кална локва. Защо искате да ги завържете за собствените си идеи? Трябва да се освободите от тази склонност веднъж и завинаги. Позволете на всеки да има своето собствено място.

Веднъж четох една история за кораби, които били застигнати от циклон между Островите на Южно море и в “Илюстрейтед Лондон Нюз” беше публикувана картина на това. Всички кораби бяха потопени освен един английски, който беше устоял на бурята. Картината показваше как хората, които след малко ще се удавят, стоят по палубите и окуражават други, плуващи в бушуващите води. Бъдете храбри и великодушни като тях. Не завличайте другите долу, където се намирате и вие. Друго глупаво схващане е, че ако изгубим своята малка индивидуалност, моралът ще изчезне и човечеството ще бъде изгубено. Като че ли всеки умира заради човечеството през цялото време! Бог да ви благослови! Ако във всяка страна имаше поне по двеста мъже и жени, които действително искат да направят добро на човечеството, новото хилядолетие щеше да настъпи за пет дни. Ние си знаем как бихме умрели за човечеството! Това са само големи приказки и нищо повече. Историята на света доказва, че онези които никога не са мислели за своята малка индивидуалност са били най-големите благодетели на човешката раса и че колкото повече човек мисли за себе си, толкова по-малко той е способен да направи за другите. Първото е себеотрицание, а второто – егоизъм. Вкопчването в малките радости от живота и желанието това състояние на нещата да продължава и да се повтаря е краен егоизъм. Това възниква не от някакъв стремеж към истина, неговият източник не е добротата към всички живи същества, а крайният егоизъм на човешкото сърце и идеята: “Ще имам всичко и не ме е грижа за никой друг.” Така мисля аз. Бих искал да мога да видя повече морални хора в света като някои от онези велики пророци и мъдреци от миналото, които биха пожертвали дори сто живота, за да помогнат само на едно малко животно! Думи за морал и правене на добро на другите! Глупавите приказки на настоящето!

1 Картината е “Калиопа и американските войници при Самоа” от Х. М. С.

Бих искал да видя повече морални хора като Гайтана Буда, които не са вярвали в Личностния Бог, нито в личната душа, никога не са питали за тях, били са съвършени агностици, и въпреки това са били готови да жертват живота си заради всеки, през целия си живот са работили за доброто на всички и винаги са мислели само доброто на всички. Добре е било казано от неговия биограф, който описвайки неговото раждане е заявил, че Буда се е родил за доброто на хиляди и като благословия за хиляди. Буда не е отишъл да медитира в гората за своето собствено спасение; той е чувствал, че целият свят е в пламъци и че той трябва да намери някакъв изход. “Защо в света има толкова много страдание?” – е въпросът, който доминирал в целия му живот. Мислите ли, че ние сме толкова морални колкото Буда?

Колкото е по-егоистичен човек, толкова е по-неморален. Същото важи и за расата. Онази раса която е обвързана сама със себе си, е най-жестоката и най-лошата раса в целия свят. Не е имало религия по-здраво вкопчена в този дуализъм, отколкото онази, основана от Пророка на Арабия и не е имало религия проляла толкова много кръв и проявила толкова много жестокост към другите хора. В Корана има доктрина, според която ако човек не вярва в тези учения, трябва да бъде убит; като убиеш такъв човек, ти дори проявяваш милост към него! И най-сигурния начин да достигнеш небето, където има красиви нимфи и всякакъв вид сетивни удоволствия, е като убиваш неверниците. Помислете си за кръвопролитията, които са станали вследствие на такива вярвания!

В религията на Христос е имало много малко от тези груби и примитивни идеи; има много малка разлика между чистата религия на Христос и тази на Веданта. Там откривате идеята за единството; но Христос е проповядвал на хората също и дуалистичните идеи, за да може да им даде нещо осезаемо, за което те да се хванат и което да ги отведе към най-висшия идеал. Същият Пророк, който проповядвал, “Аз и моят Отец сме едно”, е учил и на “Нашият Отец, който е на небето” и същият този Пророк е знаел, че през “Нашият Отец, който е на небето” минава пътят за “Аз и моят Отец сме едно”. В религията на Христос е имало само любов и благословия; но веднага щом грубите идеи пропълзели в нея, тя била деградирана в нещо не много по-добро от религията на Арабския Пророк. Това действително били груби и примитивни идеи – тази борба за малката индивидуалност, това вкопчване в малкия “аз”, не само в този живот, но и в желанието той да продължи да съществува дори след смъртта. И това те наричат безкористност; това наричат основа на морала! Боже опази, ако това са основите на морала! И странно наистина, но мъжете и жените, които би трябвало най-добре да разбират това, мислят, че моралът ще бъде разрушен, ако тези малки индивидуалности си заминат и се ужасяват при мисълта, че моралът може да продължи да съществува единствено ако те бъдат унищожени. Тайната на всяко благополучие и всеки морал се състои не в думата “аз”, а в думата “ти.” Какво ви е грижа дали има ад или рай, дали има душа или не, дали съществува неизменното или не? Ето го света, и той е пълен с нещастие. Излезте навън както Буда е направил, опитайте се да намалите това страдание или умрете в този опит. Забравете себе си; това е първият урок, който трябва да бъде научен, независимо дали сте теисти или атеисти, дали сте агностици или ведантини, християни или мохамедани. Урокът очевиден за всички е разрушението на малкия аз и изграждането на Истинския Аз.

Две сили работят успоредно една до друга през цялото време. Едната казва “аз”, а другата казва “не аз”. Тяхното проявление може да бъде открито не само при хората, но и при животните, не само при животните, но и при най-малките червеи. Тигрицата която потапя острите си зъби в топлата човешка кръв, е готова да пожертва живота си, за да спаси своето малко. И най-поквареният човек, който не мисли за нищо освен за това как да отнеме живота на своите братя-хора, вероятно би се пожертвал без никакво колебание, за да спаси своите гладуващи жена и деца. Така навсякъде в творението тези две сили работят една до друга; където видите едната, откривате и другата. Едната е егоизмът, другата е себеотрицателността. Едната е придобиването, другата отречеността. Едната взема, другата дава. От най-низшото до най-висшето, цялата вселена е игралната площадка за тези две сили. Това не изисква демонстрация; то е очевидно за всички.

Какво право има която и да е част от обществото да приема за основи на еволюцията във вселената само единия от тези два фактора - този на съревнованието и противопоставянето? Какво право има тя да приема, че всички процеси във вселената се базират върху страстта и борбата, върху съревнованието и състезаването? Че всички те съществуват ние не отричаме; но какво право има човек да отрича действието на другата сила? Може ли някой да отрече, че тази любов, това “не аз”, това себеотрицание е единствената позитивна сила във вселената? И че другата сила е същата сила на любов само че с погрешна посока; обърната обратно тя поражда съревнованието; но нейният действителен източник е любовта. Източникът на злото е всъщност безкористността. Творецът на злите е добър, и крайната цел също е добра. Един човек който убива друг е може би движен от любовта към собственото си дете. Неговата любов е станала ограничена до тава малко бебе, за сметка на милионите други човешки същества във вселената. И въпреки това – ограничена или неограничена – това е същата тази любов.

И така, движещата сила на цялата вселена - по какъвто и начин да се проявява тя – е това чудно нещо, безкористността, себеотрицанието, любовта, и това е най-истинската, единствената жива сила, която съществува. Затова Ведантинът заявява категорично единството на вселената. Ние твърдо настояваме за това обяснение, защото човек не може да приеме, че съществуват две причини за творението. Ако просто приемем теорията, че поради ограничението същата красива и удивителна любов изглежда зла и порочна - ние откриваме, че цялата тайна на вселена бива разкрита само по силата на тази любов. А ако не го направим, трябва да допуснем, че има две причини за вселената – една добра и друга лоша, че едната е любов, а другата омраза. Кое е по-логично? Със сигурност теорията за единствената сила.

Нека сега преминем към някои неща, които може би не принадлежат на дуализма. Не бих могъл да остана по-дълго време с дуалистите. Боя се. Моята идея е да докажа, че най-възвишеният идеал на морала и себеотрицанието върви ръка за ръка с най-извисената метафизическа концепция и че няма нужда вие да принизявате вашата концепция, за да притежавате етичност и морал, а точно обратното – за да достигнете до действителната основа на морала и етиката, трябва да притежавате най-висшето философско и научно разбиране. Човешкото познание не се противопоставя на човешкото благополучие. Напротив, единствено познанието може да ни спаси във всяка една сфера от живота – и цялото богослужение се състои в познанието. Колкото повече знаем, толкова по-добре за нас. Ведантинът казва, че причината за всичко, което е привидно лошо, е ограничаването на неограниченото. Любовта която е станала ограничена, която протича през тези тесни канали и изглежда като зло, в края на краищата излиза от другия край и се проявява като Бог. Веданта казва още, че причината за цялото това привидно зло е в нас самите. Не обвинявайте никое свръхестествено същество, не губете надежда и не се отчайвайте, нито си мислете, че всички ние се намираме на място, от което не можем да избягаме, освен ако някой не дойде и не ни подаде ръка за помощ. Това не може да е истина, казва Веданта. Ние сме като копринените буби; сами изпридаме своята нишка от собствената си субстанция и изплитаме от нея пашкул, в който с течение на времето се оказваме затворени. Но това не е завинаги. В този пашкул ние ще достигнем духовна реализация и като пеперудата ще излетим навън свободни. Сами сме изплели тази мрежа от Карма около себе си; и в своето невежество се чувстваме като завързани - затова плачем и ридаем за помощ. Но помощта не идва отвън; Тя винаги идва отвътре нас самите. Призовавайте всички богове във вселената. Аз съм го правил с години и накрая открих, че ми е било помогнато. Но помощта беше дошла отвътре. И трябваше да разваля онова, което бях направил по погрешка. Това е единственият начин. Трябваше да срежа мрежата, която бях хвърлил върху себе си, а силата да направим това е вътре в нас. Сигурен съм за следното: че нито един стремеж в моя живот - независимо дали вярно или погрешно насочен - не е бил напразен, както и затова, че аз съм резултатът от цялото свое минало - и добро, и зло. Направил съм много грешки в живота си; но, обърнете внимание, аз съм сигурен, че без която и да е от тях аз не бих бил това, което съм днес и затова съм напълно удовлетворен, че съм ги допуснал. Не искам да кажа, че вие трябва да се приберете у дома си и умишлено да правите грешки; не ме разбирайте погрешно. Но не изпадайте в униние заради грешките, които сте допуснали и знайте, че накрая всичко ще излезе правилно. Не може и да бъде другояче, защото добротата е нашата природа, а тази природа никога не може да бъде разрушена. Нашата същност винаги си остава неизменна.

Трябва да разберем следното нещо: ние допускаме онова, което наричаме грешки или злини, защото сме слаби, а сме слаби тъй като сме невежи. Предпочитам да ги наричам грешки. Думата “грях”, въпреки че първоначално е била много добра дума, впоследствие е придобила определено внушение, което ме плаши. Кой ни прави невежи? Ние самите. Ние покриваме очите си с ръце и започваме да плачем, че е тъмно. Махнете си ръцете и ето ви светлина; тя винаги е съществувала за нас – и тази светлина е самосияйната същност на човешката душа. Не чувате ли какво казват вашите съвременни учени? Каква е причината за еволюцията? Желанието. Животното иска да направи нещо, но не намира обкръжението за подходящо, затова развива ново тяло. Кой развива това тяло? Самото животно, неговата воля. Вие сте се развили от най-низшата амеба. Продължавайте да упражнявате своята воля и тя ще ви отведе още по-нависоко. Волята е всемогъща. Ако е всемогъща, бихте отвърнали вие, защо аз не мога да направя всичко? Но вие мислите само за своя малък аз. Обърнете се назад и разгледайте себе си от състоянието на амебата до състоянието на човешко същество; кой е направил всичко това? Вашата собствена воля. Можете ли да отречете, че тя е всемогъща? Това, което ви е помогнало да стигнете толкова високо, може да ви накара да стигнете още по-нависоко. Това от което имате нужда е характер и засилване на волята.

Затова, ако започна да ви уча, че вашата природа е лоша, че трябва да се приберете в домовете си, да облечете власеници, да се намажете с пепел и да оплачете живота си, защото сте предприели някои погрешни стъпки - това няма да ви помогне, а ще ви направи още по-слаби, и така бих ви показал пътя към още по-големи злини, а не към доброто. Ако в тази стая е тъмно от хиляда години и вие дойдете и започнете да плачете и ридаете: “О, каква тъмнина!”, дали тъмнината ще изчезне?! Драснете клечка кибрит, и светлината идва моментално. Какво добро би ви сторило цял живот да мислите: “О, извърших нещо лошо, направил съм много грешки!”? Нямаме нужда от духове, които да ни кажат това. Запалете светлина и злото изчезва незабавно. Изградете своя характер и проявете истинската си същност - Сияния, Лъчистия и Вечно Чистия – и Го призовавайте във всеки човек, който срещнете. Бих искал всеки от нас да е достигнал до такова състояние, че дори и в най-покварените от човешките същества да можем да виждаме Истинския Аз, който живее вътре, и вместо да ги осъждаме, да казваме: “Изправи се, Ти сияйни, изправи се, Ти, който си вечно чист, изправи се, Ти, който нямаш рождение и си безсмъртен, стани и се изправи, Ти всемогъщи, и прояви своята истинска природа. Тези малки проявления не ти подхождат.” Това е най-извисената молитва и на нея учи Адвайта. Това е единствената молитва - да помним своята истинска природа, да помним Бог, който е винаги в нас, да мислим за нашата същност като за безкрайна, всемогъща, вечно-добра, вечно-благодетелна, самоотвержена и лишена от всякакви ограничения. И тъй като е самоотвержена, тя е силна и безстрашна; защото страхът идва само от егоизма. Онзи който не желае нищо за себе си – от какво може да се страхува той, какво може да го уплаши? Какъв страх може да има в смъртта за него? Така че ако сме адвайтини, ние трябва да започнем да мислим от този момент нататък за своя стар “аз” като за нещо отминало и безполезно. Предишните Г-н, Г-жа и Г-ца еди-си-кои трябва да си отидат, тъй като те са били само суеверия, и това което остава е вечно-силният, всемогъщият, всезнаещият – само това остава за нас и тогава целият страх изчезва. Кой може да нарани нас, вездесъщите? Всяка слабост ни е напуснала и единствената работа за нас е да събудим това познание в нашите ближни. Ние виждаме, че те са същият чист Аз, само че не го осъзнават; трябва да ги научим на това и да им помогнем да пробудят своята вечна природа. Това е което аз чувствам като абсолютно необходимо по целия свят. Тези доктрини са древни, вероятно по-древни от повечето планини в света. Всяка истина е вечна. Истината не е ничие притежание; никоя раса или индивид няма изключителното право върху нея. Истината е същността на всички души. Кой може да предявява някакви специални претенции върху нея? Но тя трябва да бъде направена практична (защото най-висшите истини са винаги прости), така че да може да проникне във всяка пора на човешкото общество - да стане достояние както на най-извисените интелекти, така и на най-обикновените умове – на мъжа, жената и детето изключение. Всички тези логически умозаключения, всички тези купища метафизика, теологиите и церемониите може да са били много добри за своето време, но нека сега се опитаме да направим нещата по-прости като превърнем в действителност златните дни, когато всеки човек ще бъде свещенослужителят, а Реалността във всеки един ще бъде обектът на богослужение.